Намирах се в труден период от живота ми. Аз съм Марио, на 14 години и доскоро никога не бях мислил, че ще изпадна в ситуация, която до ме принуди да търся помощ отвън. Но вкъщи започна да става непоносимо – родителите ми постоянно се караха, а аз се чувствах невидим. Започнах да се затварям в себе си, а мислите ми станаха мрачни. Когато ги попитах какво се случва, майка ми се усмихваше и казваше, че всичко е наред, а баща ми казваше, че не е моя работа и да си гледам училището. �?зпитвах чувство за вина и за страх, че нещо ще се случи, въобще не ми се учеше и като се прибирах от училище влизах в стаята си, лягах и започвах да си мисля, че може би и аз съм виновен, защото поисках този скъп телефон.

Една вечер, докато безцелно си скролвах в интернет, случайно видях информация за Националната телефонна линия за деца 116 111. „НЕ С�? САМ“ пишеше там. Вътрешно се засмях – как някой по телефона би могъл да разбере през какво минавам? Но в този момент нямаше на кого друг да споделя как се чувствам и набрах номер 116 111. Очаквах студен, делови глас, но жената отсреща звучеше топло и загрижено. Казах й, че не знам откъде да започна, а тя ми отговори: „Започни с това, което те притеснява най-много.“

Говорих дълго – за семейните проблеми, за това как се чувствам изоставен, за чувството си на вина, за страховете си, че няма да се справя в училище. Жената не ме прекъсваше, само задаваше въпроси, които ме накараха да мисля.

В края на разговора тя ми предложи няколко стъпки, които да опитам – да говоря с училищния психолог, да намеря време за нещо, което ме прави щастлив, и най-важното – да не се страхувам да споделям.

Тази нощ за пръв път от месеци заспах спокойно. Обаждането не промени живота ми мигновено, но беше началото. С времето започнах да говоря повече с родителите и приятелите си и да намирам решения за проблемите си.